keep on rolling like a stone

- You'll never get it if you don't slow down, my friend.

- What do you mean?

- I mean, you're going too fast. You're hardly even looking at the pictures. But they're all the same. They're all the same, but each one is different from every other one.

You've got your bright mornings and your dark mornings.

You've got your summer light and your autumn light.

You've got your weekdays and your weekends.

You've got your people in overcoats and galoshes, and you've got your people in T-shirts and shorts.

Sometimes the same people, sometimes different ones. And sometimes the different ones become the same, and the same ones disappear.

The earth revolves around the sun, and every day the light from the sun hits the earth at a different angle.

- Slow down, huh?

- Yeah, that's what I'd recommend.

Walk in my nines a while I dare you

But most of you all don't see the castle through the walls
And the smiles till it falls in piles so while


Нямах нужда да чуя, че всичко ще е наред. Нямах нужда от утеха. Имах нужда от прегръдка и малко сигурност. Като най-красивата гледка от светлината на фар по време на морска буря.

Аз знам, че всичко ще е наред. И че корабът ще мине през бурята дори да няма никакъв фар. Просто не исках да се чувствам като Ван Страатен. Исках прегръдка и малко сигурност.

truth or dare

Огледалце, огледалце..

Имам въпрос - кой ползва Safari под MacOSX на 320 x 396?

Майкъл М. Смит

Няма значение. И не ми пука. Аз съм, където съм сега, защото като млад исках повече. Исках да живея като на филм. Търсих и открих. Сега живея в този филм - тук всички освен теб самия са лоши и ако умрат, не бива да ти пука.

Днес не ми пука особено за юношата в мен. Но ми се иска да мога да върна нещата назад и да не намеря това, което той откри. Не мога. Направил съм това, което съм направил. Аз съм това, което съм. Бил съм някога един тийнейджър, който искаше да стане рокзвезда, дете, което не искаше ничий мозък да се пръсне в лицето му, дете с топли пръстчета в бащината ръка. Всичко това съм бил. Има ги тези неща някъде вътре в мен, стоят самотни и забравени в здрача. Но не мога да ги открия. Не мога, защото се крият, когато се опитвам да ги потърся. Крият се от мен. Не искат и да чуят за мене. Те знаят, че всъщност няма никой в мен.

О, по дяволите, забравете какво ще ви кажа от сега нататък. Аз не съм аз. Или може би съм. Минало е толкова време, че не мога да си спомня. Колкото повече опознавате някого, толкова повече има какво да не харесвате в него.

Ако го опознаете добре, почвате да го мразите.












Смит е *ужасно* странна птица. Толкова, че не искам да пиша за трите негови книги, които съм чел, а за общото впечатление, което оставиха у мен.

Разказва се винаги от първо лице, единствено число. Героят е мъж, кораво копеле, но далеч не най-коравото на хоризонта. Загрозява го това, че по-дълбоките пластове в него си личат, а човечността е винаги водеща и скрита. В общия случай е бивш среден ешалон, успял да се реализира като неудачник, което е като магнит за жените. Но само за хубавите, стойностните, разбиращите, умните. Бе тези от книгите :)

/* Бих искал да продължа с лиричното отклонение, че в него има достатъчно много от това, което всички мъже искат да имат, а всички жени искат да докоснат и нямам предвид пишка 30 сантиметра */

Действието винаги се развива в някаква изкривена вариация на нашата реалност, но парчетата от нея са многобройни и разпръснати като пъзел от 2х2 метра. Мотивацията на героя е изключително точна, нищо не стои криво набито като тесаракт в кръгла дупка. Около средата се намества важно парче от пъзела, което обръща представата за света и ситуацията на 180 градуса. Това, което ме очарова е, че всички неща, които пичът е правил до този момент, отново изглеждат абсолютно мотивирани и правилни, макар че цялостната перспектива се е сменила в граничаща си до абсурд степен.

Смит е изумителен разказвач, истински Майстор на думите. Пише богато, небрежно, успява директно успява да разказва в емоции!

Книгите са тежки, силни, влизат лесно под кожата, дават ти много и често неусетно. Щетите обаче са големи и се усещат веднага. Ако ви стиска, четете. Всеки прежалил се (но не повече от първите 3), бива поканен от мен, Алвин и Мишев на бира.

Духless

Аплодирах наум вулгарността и цинизма на този град. С неговите продажни мадами, готови да ти се отдадат за пет минути в тоалетната и за петнадесет минути в дома ти в зависимост от това какъв часовник носиш на ръката си в съответния момент. С неговите продажни партньори, готови да провалят всеки съвместен бизнес срещу един грам кокаин. С прятелите, които те продават за две минути между две чаши. С цялата негова морална и физическа педерастия. С хора болни от гонорея на душата. Всеки път очаквах от околните нещо в този дух и всеки път, когато се случваше нещо такова, се чувствах пълен скапаняк.



Правилното време, необходимия опит, точният житейски момент. Минаев е много добър. Толкова добър, че ми е болно да се опитвам да пиша за него.

Интелигентен по начинът, по който трябва да си в кочина като Източна Европа, млад, къдърен мениджър на високото управленско ниво и прозрял какво може да бъде като човек (а също така и защо не трябва да бъде). Празен и търсещ. Това е героят.

Книгата е директна, на места груба, но не като целенасочено търсен ефект, а просто защото така стоят нещата. Когато си събрал достатъчно много в кошничката си, за да прозреш тривиалността и гнилостта във всичко заобикалящо те, е лесно да го прегърнеш. Трудно е да знаеш, че макар да е така, не трябва да е така.

Светът на удовлствията, предлаган от пачки, коли, бело, курви, скъпи курорти и елитарни контакти ти дават възможност да гледаш с превъзходство на другите. Когато обаче това е не те е заслепило напълно, осъзнаваш празнотата.

"Пий, Володя, пий, изветрява" - обобщих по ленински.

Не мислете, че това е книга на подрастващия, забогатяващ на собствен ход пролетарий. Не е! Героят е първичен и истински. Всяка глава в книгата разглежда по почти достъпен и приятно предизвикващ интелекта начин, част от важните теми на съвременното общество. Секс, работа, пари, наркотици, носталгия, общество, интернет, пошлост, политика, корупция, сблъсъка на поколенията. При това съвсем не повърхностно, а в пълнота, по толкова близък и емоционален начин, все едно сам го изживяваш... Добър си Минаев, о, колко много си добър!

Общо взето не знам какво друго да кажа. Ще завърша с един дълъг цитат от книгата (две страници хартиен формат). Ако издържите до края му без отегчение и пренебрежение, значи книгата е за вас.

***

- Поколения хора живеят по този начин: ти на мен - аз на теб. И недей да правиш физиономии. Тук винаги е било така. Мойте родители са живели така, техните родители са живели така.
- Моите, Вова, не мойте. В руският език няма такава дума.
- Ето, виждаш ли. Ти просто не можеш да се държиш нормално.
- А какво значи да се държа нормално? - Разговорът започваше да ме напряга все повече и повече.
- С хората трябва да се държиш по човешки. Това е. И да не се правиш на интересен. Аз цял живот съм се държал с всички нормално. И когато си имах собствена сергия. И с бандитите, и с икономическата полиция, и с инспекцията по търговията. И никога не съм имал проблеми с никого. Но ти не можеш да се държиш като всички, нали? Задължително трябва да обидиш човека и да му го начукаш... Моля те, кажи ми, ти просто не искаш да живееш нормално или не можеш? Не искаш, нали? А защо?

Най-после не издържах:

- Защо ли? Ами защото, докато ти през деветдесет и пета година си продавал бира в павилиона, аз вече съм опознавал полулегалното движение на стоки през руската митница. Защото, когато ти всеки петък си хвърчал от работа на вилата, за да се натряскаш с татенцето си на чист въздух и други такива, аз съм ял деликатеси в "Птюч" и съм се обличал като "Born Slippy" от Underworld... С теб сме много различни, разбираш ли?.. Аз чета Уелбек и Елис, гледам стари филми с Мадлен Дитрих и пощурявам по италианските дизайнери. И похарчих първите пари, които спечелих, не за някое БМВ на чртири години, както правят пичовете, а за да отида до Париж. И ти никога няма да разбереш това, защото живееш така, както са живели родителите ти и родителите на твоите родители. Най-важното е да имаш жена, да имаш деца и всичко да ти е като при хората. В неделя да ходиш на гости при съседите си, в понеделник да си гасиш махмурлука в службата, в събота да отиваш в някой голям магазин с цялото семейство и за цял ден, все едно си в Лувъра. При ВАС е прието така. И аз никога няма да разбера и приема това... А за да ме разбереш по-добре ще ти го кажа направо: всичко това дори е извън границите на моите разбирания, както за теб е неразбираемо, че късите мъжки чорапи са смъртен грях.
- В такъв случай какво правиш тук? - изсъска той озлобено. - В тази страна половината народ е такъв. И НИЕ, както казваш ти, сме повече от ВАС.
- Аз ли какво правя тук? Аз живея тук, работя тук, любя жени тук, забавлявам се тук. А най-важното е, че много искам всичко тук да се промени. Да няма нужда да даваш пари на катаджията, да има хубави пътища, митничарите да не изсипват куфарите на пристигащите от Милано, чиновниците да не се асоциират с крадците, идването на пожарникаря в офиса да не означава "бутилка коняк и една стотачка в зелено"... Всички да се смеят в захлас не на шегите на Галкин и Коклюшкин, а на хумора на Монти Пайтън. И можеш да ми повярваш, че така всички ще се чувстват по-добре. Но на този етап си прекарвам времето с такива мошеници като теб, давам рушвети на доставчиците на търговската мрежа, каня на обед чиновници, ходя в "Галерия", въпреки че искам да седя в "Costes", гледам мача "Спартак" - "Терек", въпреки, че с удоволствие бих гледал дербито "Интер" - "Милан". И не искам да заминавам никъде, искам всичко това да бъде тук. Разбираш ли? Зная, че на по-голямата част от населението всичко това му е през кура и си живее съвсем комфортно с онези персонажи, с онези явления и социални фактори, които аз не бих искал да виждам по никое време и на никаква географска ширина. Аз не ВИ викам да дойдете в моя свят, стойте си във вашия, само че не бива да примамвате там мен и хората като мен, а още по-малко да твърдите, че това е единствено вярната и създадена през вековете система на жизнено устройство. Аз не искам да живея в свят, където всичко се случва, "защото така е прието". И не искам да бъда като теб. Или пък децата ми да бъдат като теб...

ако се наканя..

Just like that
Sha la la, la la, la la, la la, l-la te da

Бих искал, ако се наканя, да драсна някой и друг ред за:

- "Духless" на Сергей Минаев.
- "The мацки" пак на Сергей Минаев.
- "Платформата" на Мишев Уелбек.
- "Кафка на плажа" на Харуки Мураками.
- "Наказателната колония" на Франц Кафка.
- "За подмяна" на М. М. Смит.

Не задължително в този ред. Убягва ми правилната комбинация от време, желание, алкохол и нуждата да кажа нещо смислено.

Степни богове

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.



Попаднах на заглавието някъде в нета, а вниманието ми беше привлечено най-вече от това, че част от руската критика е дала доста отрицателна оценка на книгата, защото представя руснаците като пияници и не разкрива богатата руска душевност.

Книгата е много добра. Силна, без да ти е тежка до степен да спираш през пет страници, за да осмисляш прочетеното. Всъщност направо се чете лесно. Което е смешно, защото нищо лесно няма в нея.

Действието се развива в малко селце, разположено в далечните руски степи, точно на границата с Китай, а героите са двама. Възрастен японски лекар с престижно образование от Париж, останал доброволно във военнопленнически лагер, за да помага на сънародниците си и носещ в себе си хармонията и разбирането към света, което разбиране включва омразата на доведения му брат (също военнопленник в лагера) и честите побои на руските пазачи.

Другият главен образ е момче на дванадесет, което искренно вярва, че пишейки на стената на плевнята псувни по адрес на германците помага на червената армия, гледа вълче вместо куче, смята, че доброто и злото в живота са по равно, просто защото има по пет пръста на всяка ръка и страни от другите деца. А децата са като всички деца - търсят Хитлер в степта, припадат от глад, а понякога се бесят.

Иначе старците пресичат контрабандно границата, за да пренасят спирт, мъжете се интересуват само как да се напият с цената на всичко, жените се котират високо сред войниците, а военнопленниците работят в радиоактивна мина. Сволочта е повсеместна и типично руска. Само че тук няма някое финално геройство в стил "да запушим амбразурата с гърди", което да компенсира посредствеността, безсмисленото насилие и глупостта.

Пак казвам - книгата е много силна. А ако вече сте отблъснати, това е просто защото аз не мога да пиша. Препоръчвам я, макар че не е за всеки.