Майкъл М. Смит

Няма значение. И не ми пука. Аз съм, където съм сега, защото като млад исках повече. Исках да живея като на филм. Търсих и открих. Сега живея в този филм - тук всички освен теб самия са лоши и ако умрат, не бива да ти пука.

Днес не ми пука особено за юношата в мен. Но ми се иска да мога да върна нещата назад и да не намеря това, което той откри. Не мога. Направил съм това, което съм направил. Аз съм това, което съм. Бил съм някога един тийнейджър, който искаше да стане рокзвезда, дете, което не искаше ничий мозък да се пръсне в лицето му, дете с топли пръстчета в бащината ръка. Всичко това съм бил. Има ги тези неща някъде вътре в мен, стоят самотни и забравени в здрача. Но не мога да ги открия. Не мога, защото се крият, когато се опитвам да ги потърся. Крият се от мен. Не искат и да чуят за мене. Те знаят, че всъщност няма никой в мен.

О, по дяволите, забравете какво ще ви кажа от сега нататък. Аз не съм аз. Или може би съм. Минало е толкова време, че не мога да си спомня. Колкото повече опознавате някого, толкова повече има какво да не харесвате в него.

Ако го опознаете добре, почвате да го мразите.












Смит е *ужасно* странна птица. Толкова, че не искам да пиша за трите негови книги, които съм чел, а за общото впечатление, което оставиха у мен.

Разказва се винаги от първо лице, единствено число. Героят е мъж, кораво копеле, но далеч не най-коравото на хоризонта. Загрозява го това, че по-дълбоките пластове в него си личат, а човечността е винаги водеща и скрита. В общия случай е бивш среден ешалон, успял да се реализира като неудачник, което е като магнит за жените. Но само за хубавите, стойностните, разбиращите, умните. Бе тези от книгите :)

/* Бих искал да продължа с лиричното отклонение, че в него има достатъчно много от това, което всички мъже искат да имат, а всички жени искат да докоснат и нямам предвид пишка 30 сантиметра */

Действието винаги се развива в някаква изкривена вариация на нашата реалност, но парчетата от нея са многобройни и разпръснати като пъзел от 2х2 метра. Мотивацията на героя е изключително точна, нищо не стои криво набито като тесаракт в кръгла дупка. Около средата се намества важно парче от пъзела, което обръща представата за света и ситуацията на 180 градуса. Това, което ме очарова е, че всички неща, които пичът е правил до този момент, отново изглеждат абсолютно мотивирани и правилни, макар че цялостната перспектива се е сменила в граничаща си до абсурд степен.

Смит е изумителен разказвач, истински Майстор на думите. Пише богато, небрежно, успява директно успява да разказва в емоции!

Книгите са тежки, силни, влизат лесно под кожата, дават ти много и често неусетно. Щетите обаче са големи и се усещат веднага. Ако ви стиска, четете. Всеки прежалил се (но не повече от първите 3), бива поканен от мен, Алвин и Мишев на бира.